Агнес

Агнето, или къде е Агнес?

Бациликус булгарикус - герои в щура комедия от Михаил Вешим

 

Полицейска аларма, труп на земята, съмнително изглеждащи търговци на дребно продават сувенири със статуята на свободата по пет долара парчето, а на светлинното табло грее надписа: “America”. Така ни въвежда режисьорът Съни Сънински в атмосферата на страната на неограничените възможности, където се развива действието в спектакъла “Агнес” от Михаил Вешим, чиято премиера бе снощи в театър “София”.

В тази смешно -тъжна емигрантска история през цялото време “мирише” на България, чрез агнето, ракията, спомените от родния Русе, стягащата гърлото носталгия и мутрите с пистолети. Героите това са нашите близки, роднини и приятели, които в зората на демокрацията потърсиха щастието си отвъд океана. Дали обаче са истински щастливи и успели, простили ли са се с илюзиите и защо е нужно да напускаш родината си, след като после я търсиш и в най-малките детайли от американската действителност. Върху тези въпроси са разсъждавали Съни Сънински и актьорският екип, докато са създавали “Агнес”.

Всъщност, Агнес е името на агне, което от традиционната ни за Гергьовден храна се превръща в обект издирван от Енимал Полийс. Причината е находчивият емигрант Гошо, който иска да празнува именния си ден в САЩ по всички табиети и за целта купува цяло живо агне от магазин за домашни любимци. Оттук обаче започват проблемите му.

Полицията така и не открива животното, затова пък ние разбираме колко самотни и тъжни могат да бъдат понякога хората далеч от родината си. До този извод стигат и американските учени, наблюдаващи под микроскоп героите в пиесата, които те мило наричат “бациликус булгарикус”.

“В спектакъла са ме занимавали темите за пътя и накъде ни отвежда той. Дали географското положение ни променя и какво се случва когато се противопоставят корените на крилете. Докато работех с актьорите промених отношението си към емигрантите и разбрах, че макар и да са хора с различно светоусещане, да са друг организъм, те са част от нас, наше продължение”, обяснява режисьорът Съни Сънински.

В “Агнес” участват актьорите Пламен Манасиев, Невена Калудова, Николай Върбанов, Михаил Милчев, Росен Белов и други.   

ЯНА ДОНЕВА , http://www.vsekiden.com/88840

Режисьорът Съни Сънински: СВОБОДАТА Е НАЙ-ГОЛЕМИЯТ НАРКОТИК

 

Питам се дали вирусът  бацилус булгарикус вкиселява средата навсякъде, където отиде, или се променя

ЕЛЕНА КРЪСТЕВА

Театралният режисьор Съни Сънински отправя нови провокации към публиката. На  22 февруари в Дома на киното ще представи книгата си „Високо под земята”, определяна от него като „филм за четене”. На 1 март в театър „София” пък кани на премиерата на спектакъла си „Агнес” по пиеса на Михаил Вешим, вдъхновена от живота на БГ емигранта в САЩ.

- Г-н Сънински, определяте книгата си „Високо под земята” като филм за четене и дори слагате начало на такъв жанр. Вие сте режисьор, а този тип книги да не са родени като сценарии? - „Високо под земята” действително е сценарий и трябва да благодаря на комисията, която отказа да го направи на филм. Проектът им се стори прекалено амбициозен за дебют. Но след като имаш да кажеш нещо, то все пак избива под някаква форма, дори да не е кино. „Филми за четене” е намигване - като няма пари за филми и за театрални постановки, ще правим филми за четене, спектакли за слушане и може би книги за гледане.

- В световен план тенденцията е хората да четат все по-малко. Не ви ли притеснява, че така посланието ви ще стигне до по-ограничен кръг?- Не. Книгата не е само хартиен носител. Словото като виртуален носител на информация не може да бъде преборено. Физическата книга би могла да има по-малко желаещи да я държат в ръцете си. Но това не значи, че хората, които четат, намаляват. Просто словото ще премине от един носител към друг. Всеки може да види книгата „Високо под земята” като филм. В нея съм подбрал такива изразни средства, които визуализират средата, действието. Чрез външната форма искам да провокирам мисълта.

- В книгата си застъпвате тезата, че свободата всъщност е зависимост. Защо?

- Едната теза е, че истински свободен е онзи, който е избрал своята зависимост. А другата - че човек има абсолютна власт над онова, което е произвел.  Достатъчна е съвсем малка доза свобода и вече си зависим. От друга страна -  онова, което обичаш най-много, те прави зависим. А ти искаш да имаш свободата, за да правиш точно това, което обичаш. И в случая свободата става средство, наркотик. Истински свободен е човекът, който може да умре за онова, в което вярва, т.е. да се прости с най-милото си и да достигне свободата.

За нас българите, а и за всички, живели от източната страна на Желязната завеса, свободата е по-силна от наркотика, защото през 45-те години социализъм имахме страшна нужда от нея. Мечтаехме за нея, а когато я получихме, опитахме да я изпием на един дъх. Тази свобода ни побърква – от една страна е ефимерна, от друга – изключително необходима, от трета страна се опитваме да я проведем, от четвърта – не знаем как. Когато осем милиарда души по света имат отделна теза какво е свобода, значи тя не съществува.  Няма свобода.

Колко време ви отне реализацията на „Високо под земята”?

- Три години. Сценарият ми отне година и половина, после още година превръщането му в книга. След това половин година редакция. Мислех си, че този процес е по-лек, но се оказа обратното. Докато пишех, гледах филма в главата си – в един момент мисълта започна да търси пролуки, да спира картината, да коментира,  сменя гледната точка и това е много интересен процес.

- Какво ви коства това да сте пръв? Направихте „филм за четене”, преди това реализирахте проекта „България на длан”, който представя макети на забележителности от културно-историческото наследство. Пак вие за първи път у нас превърнахте книгата на Паулу Коелю „Алхимикът” в спектакъл…- Коства ми да бъда винаги в ъндърграунда, да съм в крайностите. Само така се зареждам. Повтарянето на вече готови неща не ми носи удоволствие. Усетя ли, че нещо ме изморява, го изоставям моментално и търся нови провокации. Като цяло всичките ми занимания са подчинени на режисурата . Режисурата на пространството – в нас и извън нас, виртуално, мозъчно, философско.

- Преди години разнищихте темата за виртуалните връзки в спектакъла си „Никой не знае, че съм куче” по пиесата на Алън Пъркинс в Театър 199. Как ще коментирате апогея на социалните мрежи като фейсбук и туитър сега?- Това значи, че хората са безкрайно самотни и търсят начин да бъдат заедно. Имат въпиеща нужда от физически контакт, но той не се случва. Затова реакцията е максимален достъп до максимално количество хора, което може да стане само в интернет.

- На 1 март в театър „София” е премиерата на новия ви спектакъл „Агнес” по комедия на Михаил Вешим. С какво ви спечели този текст?- Занимава ме въпросът дали пътуването и емигрирането променят човешкото същество и с какво. Дали всички, които заминаха от България, се усещат удовлетворени. Светът днес се очерта така, че промяната на средата почти няма смисъл, ако не е насочена към нещо, което променя лично теб. Театър „София” ще стане опит да пътуваме в Америка. Ще видим там български емигранти – как комуникират, с какво са ни симпатични. Дали този вирус бацилус булгарикус вкиселява средата навсякъде, където отиде, или се променя? Текстът на Михаил Вешим е забавен, но аз съм потърсил сълзата в тази смешка. Тезата ми е, че преображението на света, за което всеки мечтае, винаги преминава през преображението на човека. Независимо в коя точка сме, нашата промяна трябва да бъде съобразена със средата. И това касае много хора. В спектакъла участват десет актьори - Пламен Манасиев, Мартин Гяуров, Михаил Михайлов, Росен Белов, Николай Върбанов, Невена Калудова, Лора Мутишева,  Юли Малинов, Юли Дачков, Росица Дечева. Сценограф е Невена Кавалджиева.

- Вие самият защо не емигрирахте, а останахте тук?

Защото открих, че физическото ми преместване по никакъв начин няма да повлияе на развитието ми. Това, че можеш да имаш по-красиви сгради около теб, не значи, че няма да попаднеш на същите взаимоотношения. Това е заблудата на видимия свят, която разбрах много рано. Още когато всичко тук изглеждаше безпощадно, ужасяващо неперспективно, знаех, че промяната е възможна. В материалния смисъл вече я има - София по нищо не се различава от другите градове по света. Да, има тук-там някоя дупка по улицата или някоя срутена сграда, но това е въпрос на три или пет години. Унифицирането на света стигна и до нас. Различни остават твоят личен свят, връзките ти в пространството, вибрациите, които носиш, хората, които усещаш. Не съм сигурен, че проблемите, които имаме тук в духовен план, няма да ги имаме и другаде.  Важно е да си дадем сметка, че идеите командват, а не материята, както изглежда на пръв поглед. Всичко, което първо помислиш, а след това реализираш, променя света. Материята е само следствие от нашите желания.

 

                        Съни Сънински написа фантастична гротеска за прехода

                             ПРО ФИЛМС представя „Високо под земята“ в Дома на киното на 22 февруари

Иван Върбанов„Високо под земята“, първата книга от поредицата „Филми за четене“ на Съни Сънински, ще бъде представена на 22 февруари в Дома на киното. Любими актьори и топполитици ще правят компания на автора по време на премиерата. С това ПРО ФИЛМС поставя началото на поредица от нетрадиционни събития, обединяваща литературата, киното, музиката, театъра. „Високо под земята“ е реалистично фентъзи по думите на самия автор. Дълбоко под земята на съвременна София, точно в центъра на бившата социалистическа столица, съществува клуб-атракцион, иронично наречен „Желязната завеса”. Там неизвестни хора управляват събития и факти от криминалния свят, прикрити под гротескно изработени маски на социалистически и съвременни величия. В драматична среща между двама от главните герои ще стигнем до ключовата фраза: „И най-малката доза свобода те прави зависим.“ Какво се случва в книгата? Нелепо съвпадение въвлича младия идеалист Архитекта в ужасяващата и абсурдна действителност на подземния свят в България. Неговата експозиция от миниатюрни копия на известни български сгради, наречена „Малката България”, попада като заложник в ръцете на безскрупулни, зависими и глупави бандити. Принуден да запази живота на семейството си, своя живот и „ Малката България”, Архитекта преминава през поредица от драматични, комични и абсурдни ситуации, които в крайна сметка водят до срещата му на „най-високо ниво”. А най-високото място е всъщност дълбоко под земята в клуб-атракцион „Желязната Завеса”.  

Авторът: Духът не трябва и не може да бъде спиран

 

- Г-н Сънински, откъде бе инспирирана идеята за книгата „Високо под земята“ като част от поредицата „Филми за четене“?- Първоначално това бе идея за сценарий за пълнометражен филм, който преди три години написах. Благодарен съм на комисията към Националния филмов център, която не прие това да бъде мой дебютен филм поради ред причини, сред които рестриктивния бюджет и сложността на проекта. След техния отказ и настъпилата икономическа криза реших да не чакам да дойдат по-добри времена. Затова се заех да опиша своята киноидея и да я издам на книга под мотото „Филм за четене“.Смятам, че духът не трябва и не може да бъде спиран. Като нямаме пари за кино и за театър, вече ще започваме да издаваме книги. - Ще има ли в рамките на тази поредица и други заглавия, които да очакваме?- Да. Когато тръгнах от идеята да направим филм за четене, се увлякох по заниманието да пиша. Така се появиха няколко нови сюжета, които считам, че са страшно любопитни. След появата на първата ми книга аз веднага ще се заема с втората „След върха“. - Можете ли да загатнете какъв е фокусът на сюжета?- Бих искал всяка отделна книга да е с различен сюжет и акценти. Тя се занимава с темата какво се случва, след като успееш. Темата е в контекста на човешкото усещане за успех и неуспех. - Защо „Високо под земята“ формулирате като реалистично фентъзи?- Защото се опитвам от съществуващи случки, събития и обстоятелства да развия абсолютна фантастична сюжетна линия на неслучила се история, в която има обаче абсолютно разпознаваеми и събития, и хора, и факти. В този смисъл от тях аз правя история, която никога не се е случила. Освен абсолютно парадоксалното в разказа има и провокацията на една нова реалност, която подтиква към размисъл, без да е ситуирана в конкретност. Експозицията „България на длан“, която направих, и макетите отново са действащо лице в „Малката България“, визирайки смислово България като място, като родина, като отношение. Архитекта, като главно действащо лице, разкрива една тайна, от която самата София и България би могла да изтръпне, че съществува. Един паралелен свят, разположен точно под бившия мавзолей в центъра на София. Това е един мой ироничен поглед към целия ни преход, който разкрива моето отношение към случващото се през тези 20 години. - Започнахте репетициите в театър „София“ на българското заглавие на Михаил Вешим „Агнес“?- Това е един поглед върху битието на емигрантите в САЩ и опит да разгадаем причините, заради които всеки един пътува или напуска определено място. В крайна сметка се обединяваме около тезата, че движението и географското разместване не биха повлияли на човек, ако промяната е вътре, а правилата, които трябва да изпълниш, сменяйки мястото, не могат да те променят. - Коя е Агнес?- Тя присъства мълчаливо и е причината за множеството обрати. В крайна сметка тя е лакмус, през който оцветяваме всички характери. - Споделяте ли усещането, че понякога самите ние се чувстваме като емигранти в своята реалност?- Съгласен съм. Когато разбереш, че променяйки мястото, там се сблъскваш с почти същите проблеми на друго ниво. Тогава аз задавам въпроса, защо трябва да сменяме мястото? Не е ли по-добре да се променим и цивилизоваме самите ние тук? Това дава и основание за оптимизма на спектакъла.- На кои актьори залагате и какви са режисьорските решения в спектакъла?- Като режисура и прочит залагам на това, първо, по атрактивен начин да въведа зрителя в съвсем друга географска ширина. Идвайки в театъра, те ще имат усещането, че влизат в САЩ – преминавайки през детектори, чекинг на багажи и т.н. Най-краткият път на зрителите до Щатите ще бъде през театър „София“. Опитвам се да направя едно топло комуникативно представление, в което чрез забавление да стигнем до тази тема за бита на емигрантите. Разчитам на основната част от трупата на театър „София“ – Пламен Манасиев, Невена Калудова, Михаил Мишев, Росен Белов, Ники Върбанов, Мартин Гяуров, и трите нови попълнения – Юлиан Малинов, Росица Бочева и Лора Мутишева. Спектакълът е изнесен извън условността на сцената в алтернативното пространство на фоайетата. Илюзията, че си на друго място и в друга държава, е постигната. Целта е да бъда максимално близко до реалността, но тя да е стилизирана на театрален език, което да я направи различна. 

в-к "Култура", 15.02.2011 

Програма за месец Септември
голяма сцена
27
Септември, сряда
19.00
Открита сцена
14
Септември, четвъртък
21.00
17
Септември, неделя
11.00
21
Септември, четвъртък
21.00
30
Септември, събота
21.00
ПАРТНЬОРИ: Банка ДСКБул ИнсДомкоУебДизайн ООДБТА

Адрес на театъра:

бул. Янко Сакъзов 23А

Билетна каса:
02/944 24 85

Работно време:

понеделник - петък

10,00 ч. - 14,00 ч.

15,00 ч. - 19,00 ч.

събота и неделя

10,00 ч. - 13,00 ч.

13,30 ч. - 19,00 ч.