Проклятието на гладуващата класа

Джед Алън Харис: "Театърът е рокендрол на духа"

Американският режисьор за Сам Шепърд, хипитата и Франк Запа

От Бистра Дудова

Капитал Лайт - Брой 43, 29 октомври, 2009

 


Фотограф: Бистра Дудова 
Той е един от най-ведро усмихващите се театрални хора, които можете да срещне. Смята, че професията на режисьора изисква качества на лидер, но не и на диктатор. Не репетира с актьорите на маса, а веднага ги включва в действието. Общуването му с българските артисти, които беше избрал за "Проклятието на гладуващата класа" от Сам Шепърд в камерната зала на театър "София", приличаше по-скоро на интимен разговор между приятели. Само звучният му бас прекъсваше тук-там репетициите с научените на български "добре, добре" и "чакай, чакай...".
Джед Алън Харис е дългогодишен професор по драма в университета "Карнеги мелън" в Питсбърг, основател на местния "Сити тиътър" и на авангардната трупа Theater Express, в които за първи път в Америка се играят Сам Шепърд и Дейвид Мамет.


Защо избрахте да поставите точно тази пиеса в България?
Тя е много подходяща за ситуацията в България в този момент. Става дума за хората, които са принудени да продават земята и имотите си, и за онези, които ги изкупуват на безценица. И как това предизвиква напрежение в семейството и в отделния човек. На преден план е идеята как да бъдеш успешен. В известен смисъл американската мечта става "българска мечта". Много държах в програмата за спектакъла да присъства цитатът: "Няма просто да изгубим къщата. Ще изгубим цялата земя!" Въпросът е, ще унищожи ли тази "нова" България старата, традиционната.
Това ли е любимата ви пиеса на Сам Шепърд?
Обичам също "Истинският запад", която отразява собствената вътрешна борба на Шепърд да бъде едновременно каубой и интелектуалец. "Проклятието на гладуващата класа" също е от дълбоко личните му пиеси. Самият Шепърд е израснал във ферма в Калифорния, баща му е бил пилот, участник във Втората световна война, но и ужасен алкохолик. Той в известен смисъл е прототип на бащата в пиесата. За моето поколение Шепърд беше първият рокендрол драматург. По-ранните му пиеси са по-луди и неорганизирани като структура. Там езикът експлодираше срещу традицията. В "Проклятието на гладуващата класа" той рафинира техниката си, налага си по-стегната драматургична форма. С нея през 1978 открихме "Сити тиътър" в Питсбърг - бяхме много млади и навити.
Намесвал ли се е Шепърд в режисьорската ви работа?
Той не е точно светски човек. Единственото приятелство, което имам с него, е чрез пиесите му. Когато режисирам Сам Шепърд, съм много внимателен. Старая се да не налагам идеите си и оставям на заден план собствените си концепции за това, което вече е вътре в пиесата. Оставям автора да говори със своя глас.
Вие самият смятате ли се за част от рокендрол поколението?
Музиката беше само един от елементите на бунта. Ние отказвахме да приемем модела за живот на родителите ни. Точно това неприемане ме доведе в театъра. Кандидатствайки в колежа, видях две пиеси, които промениха живота ми - "В очакване на Годо" на Бекет и "Марат/Сад" на Питър Вайс. Разбрах, че сцената може да е свят като никой друг, в който интелектуалността и театралното вълнение се комбинират. Място, до което нито колеж, нито телевизията могат да те заведат. Това е рокендрол на духа - възможност да създавам света по начин, по който аз искам да го видя, а не както другите го виждат.
Кои музиканти обичахте тогава?
Франк Запа беше много голям за мен - с умението му да комбинира класическа, авангардна и рок музика. Той е един много ранен постмодернист, със страхотна ирония в погледа към света. Хипитата казват "братство, мир, любов", всичко е прекрасно... А Франк Запа казва: "Я чакайте малко, може би отговорът не е любов към всичко... Нека да помислим малко." Запа свърза музиката с политиката, с машинациите на рекламата.
Отдавна се говори, че новите медии ще изместят театъра. Има ли той бъдеще според вас?
Да, абсолютно. Колкото повече сме затрупани от електроника, толкова повече човешките същества ще изпитват нужда да изживеят нещо заедно - на живо, в едно пространство. Интимността, която дава театърът, не може да се сравни с нищо.

За опита да станеш нов човек

Светлана Панчева, в. Дума, 17. 10. 2009

     Пиесата на известния американски драматург и актьор Сам Шепард „Проклятието на гладуващата класа” е най-новата премиера в театър “София”. Постановката е на проф. Джед Алън Харис - създател и асоцииран режисьор в градския театър на Питсбърг, САЩ. Пиесата на Сам Шепард е за промените на много нива, подчертава режисьорът. В личен план тези промени са свързани с членовете на семейството Тейт, които се опитват да се превърнат в нови хора. Трагичното е в това, че нито един от опитите им не е успешен. В по-широк план пиесата е свързана с корпорациите и инвеститорите, които променят облика на цялата страна. Когато синът Уесли разказва на сестра си какво ще се случи, ако родителите им продадат фермата, той казва: „ Няма просто да изгубим къщата. Ще изгубим цялата страна...”. Пиесата е за загубата на връзка със земята и зараждането на една нова култура, която поставя икономическото развитие пред личностното, допълва той. В това своеобразно и доста мрачно изследване на психиката на едно средно американско семейство, в което всички, макар и напразно търсят собствената си свобода, сигурност и цел в живота, участват актьорите Мартин Гяуров, Милена Живкова, Яна Кузова, Николай Върбанов, Пламен Манасиев, Сава Пиперов, Мартин Радилов, Николай Антонов и Майя Остоич. Сценографията е на Красимир Вълканов, композитор е Васко Генев, а текстът на Шепард е преведен от Корнелия Славова.

Гладуващата класа пържи яйца в театър „София”

20-10-2009 Ирина Гигова в. Новинар

Героите на Милена Живкова и Николай Върбанов гладуват и страдат в пиесата на Сам Шепард, който се брои за най-влиятелния жив драматург в САЩ след Олби. Снимка Елена Спасова

Американският режисьор Джед Алън Харис ни връща в Голямата културна депресия

Празният хладилник е символ на неоправданите надежди за просперитет и сборен пункт на пропукващото се семейство в години на драматични икономически промени, така както домашното огнище навярно е било олицетворение на здравия фамилен дух в идиличните патриархални времена. Героите в „Проклятието на гладуващата класа” – новия спектакъл на театър „София” по пиесата на Сам Шепард, донесла му награда „Оби” в далечната 1978 г., кръжат около този безмълвен притегателен център, в който са фокусирани представите им за „американската мечта”.

Постановчик на литературната реликва в стил ранния Юджин О`Нийл или Артър Милър е американският режисьор Джед Алън Харис, професор в университета „Карнеги Мелън” в Питсбърг и добър приятел на нашия задокеански корифей Младен Киселов. Гостът пет пъти е посещавал страната ни и, за да „регистрира” промените в нея, ни посвещава чрез избора на пиеса своето виждане за тях (според него България преживява етап, подобен на 50-те и 60-те години в САЩ). В представлението, нехаещо за художествената условност (не без помощта на сценографията на проф. Красимир Вълканов), всичко е буквално и натуралистично сервирано: от автентичните звуци на двигателя на „Пакард” от епохата до варенето на зеле и пърженето на бекон и яйца на загорялата печка със съответните придружаващи миризми. Има даже и кукла агне, което мърда като истинско (дело на маестро Мирослав Цветанов). 
Социалните послания на текста, „връзващи се” и с периода на Голямата депресия от 30-те, и с ерата на „пластмасовото” консуматорско общество, когато длъжници губят не само земите, къщите и бизнеса си за сметка на брутални корпорации, но и моралните си ориентири, обаче остават на примитивно битово ниво. 

Въпреки героичните усилия на отлични актьори като Милена Живкова, Николай Върбанов, Пламен Манасиев, Мартин Гяуров и младата Яна Кузова да се преборят с демодираните протяжни монолози… За финал една реплика от самата пиеса: „Всичко върви напред и то – без вас”.

 

Вънка вие Вук

 17.10.2009 www.suetno.bg      

  “По-добре зеле, отколкото никаква храна” – това не е някоя забулена метафора, а конкретен щрих на озъбена като свирепо куче действителност. В нея безкомпромисно ни въвежда премиерният спектакъл на театър “София” – “Проклятието на гладуващата класа” от Сам Шепард. Този път с режисурата се е заел не някой от обичайните заподозрени, а американецът проф. Джед Алън Харис.

Както еднозначно подсказва самото заглавие, нищо хубаво не се случва на централните персонажи в пиесата: четиричленно семейство, обитаващо проядена от термити ферма насред койотите. И автор, и режисьор нищят проблема за загубената връзка на човека със земята през петдесетте години на 20 век и за зараждането на една нова култура, която поставя икономическото развитие пред личностното. Това е в по-широк план. Иначе зрителят “челно” се сблъсква с нерадостното битие на Уесли, Ела, Ема и Уестън, в което главен герой е един безпожадно празен хладилник. Безпощадно буквални са и изразните средства и посланията, отправени към публиката: от сценографията на Красимир Вълканов, пренасяща ни в очукана кухничка, където хора си съжителстват с метиляви агнета, през диалозите на действащите лица, та до автентичното звуково оформление на спектакъла (зрителят дори чува шума на истински двигател на “Пакард”). И още: не гледайте тази постановка на празен стомах, защото от сцената се носи неустоим аромат на прясно изпържени яйца с шунка (без шунка или без яйца). В ролите на гладуващи и сити се превъплъщават актьорите Мартин Гяуров, Милена Живкова, Яна Кузова, Николай Върбанов, Сава Пиперов, Мартин Радилов, Николай Антонов, Пламен Манасиев и Майя Остоич. 
Добро риалити, ако това е целта на посещението ти в театъра.

Американски режисъор: България сега е САЩ преди 30 години

четвъртък, октомври 15, 2009, Евгени Веселинов www.bulgarica.com "Щастлив бях да видя развитието и просперитета на държавата, но същевременно ме натъжи възможността България да изгуби своята уникалност."

"Щастлив бях да видя развитието и просперитета на държавата, но същевременно ме натъжи възможността България да изгуби своята уникалност."

София, 15 октомври 2009г. Американският режисьор проф. Джед Алън Харис вижда днешна България като САЩ преди 30 години. Затова не се и замисля за пиесата, която да постави у нас - "Проклятието на гладуващата класа" от Сам Шепард. Не се колебае и за избора на сцена - театър "София". Премиерата бе тази вечер.
"Когато за първи път ме попитаха коя пиеса бих искал да поставя в София, без да се замисля отговорих - "Проклятието на гладуващата класа" от Сам Шепард. Първото ми идване в България беше през 1993 г. По-късно, когато през 2007 г. отново посетих страната, нямаше как да не забележа невероятните промени, които бяха настъпили. На мястото на обработваемите земи бяха изникнали офис сгради, автомобилни борси и жилищни кооперации. Щастлив бях да видя развитието и просперитета на държавата, но същевременно ме натъжи възможността България да изгуби своята уникалност.  Спомних си за промените, които настъпиха в Америка през 50-тте години на 20-и век, когато бях дете. Кварталът, в който израснах, се намираше в края на града. Можех да стигна с колело до близките ферми. Днес същият този път е застроен с търговски центрове и жилищни комплекси - 35 мили. Чак до следващия град", казва проф. Джед Алън Харис, преподавател по режисура в един от най-престижните американски университети - "Карнеги Мелън", създател на прочутия "Сити тиътър" в Питсбърг. По думите му пиесата на Сам Шепард е за промените на много нива. В личен план те са свързани с членовете на семейството, които се опитват да се превърнат в нови хора. Трагичното е, че нито един от опитите им не е успешен. В по-широк план пиесата е свързана с корпорациите и инвеститорите, които променят облика на цялата страна. Когато синът Уесли разказва на сестра си какво ще се случи, ако родителите им продадат фермата, той казва: "Няма просто да изгубим къщата. Ще изгубим цялата страна." Пиесата е за загубата на връзка със земята и зараждането на една нова култура, която поставя икономическото развитие пред личностното. За избора на театър "София" режисьорът обяснява: "Едната причина е сантиментална. На тази сцена за първи път гостувах в България преди 16 години с мой спектакъл по покана на тогавашния министър на културата и с активното съдействие на Младен Киселов. А втората е актьорският ансамбъл. Тогава изгледах няколко блестящи постановки и реших, че ако някога колелото на съдбата ме завърти отново на българска вълна, това ще е театърът, в който ще работя. Последните ми впечатления са все така възторжени. Театър "София" е сцена с традиции, таланти и дух, на които биха завидели много театри в Америка."

Бандитите ви правят зомбита

в. Труд, бр. 166, 20.06.2009 г., с. 21

Пиесата "Проклятието на гладуващата класа" е и за нашите и за вашите ограбвани фермери, казва американският режисьор Джед Алън Харис

Американският режисьор Джед Алън Харис дойде, за да постави в театър “София” пиесата на Сам Шепърд “Проклятието на гладуващата класа”. Драмата е носител на наградата “Оби”. Харис, който преподава в престижния университет “Карнеги мелън” (Carnegi Mellon University) и е създател на Градския театър в Питсбърг, идва за трети път в България.

В главните роли репетират внукът на оперния бас Николай Гяуров - Мартин, Николай Върбанов, Милена Живкова, Пламен Манасиев, Майя Остоич, Николай Антонов и двама гост-актьори - Яна Кузова и Мартин Радилов. Репетициите ще приключат до края на юни, а премиерата е в афиша през октомври.

По покана на НАТФИЗ Джед Алън Харис ще води творческа работилница по текстове на Дейвид Мамет в София, а през юли ще гостува на Международния фестивал в Смолян.

- Каква е рецептата на “американската мечта” в сферата на театъра?

- Да правиш така, че да заинтересуваш хората с идеите си, да имаш свой собствен глас; да правиш това, което никой друг в света не прави. Аз се интересувам от всяка нова вълна на американската драматургия. Именно на моя сцена (Харис е основател на театър “Експрес” през 1976 г. и на Градския театър в Питсбърг - бел. ред.) за първи път в Щатите се поставиха Шепърд и Мамет, както и много други, които разрушиха бариерите на американския театър и проблематика, търсейки общовалидни истини. Затова загърбихме Шекспир и маститите автори и тръгнахме да утвърждаваме хората, които държат пулса на деня. Когато напуснах, театърът се преустрои и вече прави различни неща. Но явно времето ни е такова.

- А коя е обратната страна на тази стратегия, ако има такава?

- Лошото сега е, че повечето театри в Щатите се стремят да хвърлят пари в една зашеметяваща постановка и да я продадат на “Бродуей”, за да живеят от това дълго. Те правят име и пари, но така губят оригиналния си глас и стават част от традиция, която не е тяхна. Тук най-много печелят продуцентите на пиесите, защото ги продават и размножават в много театри. Това вкарва сивота в живота на театъра, обезкуражава младите автори, които сега прохождат и не могат да напишат хитове на часа. Предпочитам да разтърся публиката, вместо да служа на някаква мода.

- Какъв подход сте избрали за работата си в театър “София”?

- Да започнем с пиесата. Когато чух за възможността да поставям в България, това бе първото заглавие, което свързах с вашата страна. Защото то разкрива създаването на корпорациите за сметка на бедните фермери.

Тези полубандитски фирми изкупуват на безценица земите им и правят милиони от това. Искам да разкрия как се заличава с това не само финансовата независимост на човека, но и неговата културна идентичност.

Хората се превръщат в “зомби, същества без сърца и разум” заради парите. Следях и протестите на фермерите в София, орязаните фондове заради злоупотребите, за които говори и “Проклятието на гладуващата класа” на Сам Шепърд. Проблемите са същите.

- Това са приликите. А има ли разлики?

- Разликата между първото ми идване в София през 1993 г. и следващите ми през 2007 и 2008 г. е, че видях друг град. Това ми напомня как Америка си е все същата за последните 30 години. Но помня и промените преди това, бурните години на България. Помня как се появяваха нови и нови вериги заведения, фирми, корпорации, хората сега карат страхотни коли... Важното е да намерим баланса между качеството на живота и културната идентичност, за да не е едното за сметка на другото.

- Защо избрахте именно сцената на театър “София”?

- Едната причина е сантиментална. На тази сцена за първи път гостувах в България преди 16 години с мой спектакъл по покана на тогавашния министър на културата и с активното съдействие на Младен Киселов.

А втората е актьорският ансамбъл. Тогава изгледах няколко блестящи постановки и реших, че ако някога колелото на съдбата ме завърти отново на българска вълна, това ще е театърът, в който ще работя. Последните ми впечатления са все така възторжени. Театър “София” е сцена с традиции, таланти и дух, на който биха завидели, уверявам ви, много театри в Америка.

Доц. д-р Александър ИЛИЕВ

*Ръководител на класове по пантомима и театър на движението в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов”.

 

US светило поставя пиеса на Шепърд в театър „София”

„Проклятието на гладуващата класа” е най-новото заглавие в афиша на трупата

в. Земя, 14.10.2009

     Новият театрален сезон в театър „София” надмина и най-смелите очаквания претенциозната публика пред, зад, около и отвъд канала...

    А ето че самият Джед Алън Харис пристигна от Америка, за да постави емблематичната пиеса на Сам Шепърд „Проклятието на гладуващата класа”...

    Пиесата на Сам Шепърд е за промените на много нива. В личен план те са свързани с членовете на семействто, които се опитват да се превърнат в нови хора. Трагичното е в това, че нито един от опититие им не е успешен. Пиесата е за загубата на връзка със земята и зараждането на една нова култура, която поставя икономическото развитие пред личностното.

   Бих желал да благодаря на Александър Илиев, сподели проф. Харис, за това, че направи възможна работата ми върху тази пиеса тук, в България. Също така искам да благодаря на трупата на театър „София” за топлото посрещане, подкрепата и високия професионализъм. За мен беше истинско удоволствие.

Програма за месец Септември
голяма сцена
27
Септември, сряда
19.00
Открита сцена
14
Септември, четвъртък
21.00
17
Септември, неделя
11.00
21
Септември, четвъртък
21.00
30
Септември, събота
21.00
ПАРТНЬОРИ: Банка ДСКБул ИнсДомкоУебДизайн ООДБТА

Адрес на театъра:

бул. Янко Сакъзов 23А

Билетна каса:
02/944 24 85

Работно време:

понеделник - петък

10,00 ч. - 14,00 ч.

15,00 ч. - 19,00 ч.

събота и неделя

10,00 ч. - 13,00 ч.

13,30 ч. - 19,00 ч.