Суматоха

"Суматоха"

 

Суматохата на Прехода

 

 

„Суматоха” от Йордан Радичков. Режисура Боян Иванов. Сценография Елица Георгиева. Музикална среда S.U.S.F. Участват Михаил Милчев, Николай Върбанов, Росен Белов, Пламен Манасиев, Калин Врачански, Сава Пиперов, Мартин Гяуров, Николай Антонов, Ивайло Герасков, Милен Николов, Майя Остоич, Биляна Казакова-Угринска. Театър „София”.

 

Че Преходът е голяма Суматоха в живота на обществото ни, вероятно ще се окаже единственото твърдение, около което да има консенсус. Дори онези, които никога в живота си не бяха чели Радичков, араламбиха и гледаха да „не ги хване ветъро”. Да не говорим за мнозината, които си получиха свободата на „говора” като Петраки, но за разлика от него, и до сега не знаят, че той има пряка връзка с мисълта – голяма или малка. И също както при Радичковите герои, след Суматохата хем хората са си същите, хем вече никой не е същият – нещо е загубил и нещо е спечелил в „тютюмахата”. Ето за тази суматоха става дума в представлението на Боян Иванов в Театър „София”.

Режисьорът изважда пиесата от фолклорно-митологичния хоризонт на тълкуване и поставяне, от една страна, но и от екзистенциално-магическия, от друга. Най-сетне Радичков постепенно започва да напуска най-устойчивата матрица на поставяне, матрицата на абстрактния селянин, свързана идеологически с митологията за националното, разбирано като „българщина” и прочие, и започва да се поставя в културните кодове на постиндустриалната модерност. Стоян Камбарев за пръв път постави „Януари” в тази урбанистична перспектива. С други думи, Боян Иванов историзира сега „Суматоха”, ситуирайки Радичковите хора в късния социализъм.

Първата част до идването на суматохата е откровена театрална игра, в която се наслагват историите на всеки от Радичковите герои. Разиграването на историите и образите е за всеки от актьорите прекрасна възможност да покажат и разгърнат себе си – по-успешно при едни от тях (групата Гоца - Михаил Милчев, Араламби - Николай Върбанов, Лило - Росен Белов, Петраки - Николай Антонов и Глигор - Пламен Манасиев и др.); и, за съжаление, не толкова при други (Шушляка - Ивайло Герасков и Циганите - Сава Пиперов и Мартин Гяуров).

Това са градските селяни от миграционния процес на 70-те и 80-те години на миналия век. Глигор (Пламен Манасиев) например - с шлиферчето, късия до глезените анцуг с кантове, белите чорапи и смачканото си кепе, идва с историята си за мрачното животно жабата колкото от селото на Георги Мишев и Едуард Захариев, толкова и от панелните комплекси на който и да е днешен български град. Може да се каже също, че това са хората, които, според социологическите изследвания, „платиха” цената на Прехода. Боян Иванов ги въвежда един по един - те се появяват на тъмната сцена в светлото петно на следача. Всеки изплува като човек-история от мрака „на историята” - детински-наивистични в искреността на разказването си и леко смачкани във визуално-ироничния рисунък на режисурата.

Дистанцията, създадена чрез иронията в представянето на всяка фигура, се превръща в основен ход на спектакъла, с който се цели осъзнаване на случилото се, процесите на маргинализация и разместване в социалния свят след 1989. Най-хубавото е, че тази дистанция не е нито назидателна, нито патетично-оплаквателна, а скептично-иронична. Тоест, оставена на зрителя е възможността да се види отстрани и сам да прецени какво се е случило с него в „суматохата” на собствената му житейска история.

Боян Иванов и Елица Георгиева пускат Суматохата във втората част с буря от познатите, летящи от балконите празни найлонови пликове. И в този битов знак на Прехода има повече смислови нива от вече официализираните му знаци с мутри-и-ченгета. Историите на Гоца и приятелите му продължават след стопилите се Радичкови преспи и разлетелите се боклуци на соца и постсоциалистическата реалност, сред които циганите отнасят купето на трабанта, електрическите стълбове или седалките от някое старо кино... Отвореният въпрос на представлението е: „Къде след суматоха на Прехода се оказват тези хора? Дали това не е тъмнината на една сцена, към която все по-малко хора и все по-рядко поглеждат?”

В тази „Суматоха” има повече история, тоест настояще, отколкото митология, тоест вечност. Но въпреки това, в нея историята за лисицата, която само се преструвала на умряла, или вечната история на живота продължава да вписва отделните истории на всеки – тя се разказва дори от социалистическия ВЕФ, който слушат на финала Радичковите хора, скупчени на пейката. Защото в нея като в панграма "thequickbrownfoxjumpsoverthelazydog" („бързата кафява лисица прескача мързеливото куче“) се съдържат всички букви от азбуката на живота ни.

След „Четири стаи” и „Грозният”, това представление на Театър „София” показва, че театърът започва да излиза от суматохата на промените през последните години с един много по-интересен, смислен и актуален театрален „говор”.

 

Виолета Дечева,в. Култура, 29.04.2010

 

Постсоц "Суматоха"

Постановката на Боян Иванов в Театър "София" разполага пъстрата радичкова комедия сред монотонните пейзажи на посткомунистическата действителностАсен Терзиев, Капитал Лайт, 7 април 2010 За "Суматоха" не просто подхожда клишето "съвременна българска класика" и тя не просто е една от най-хубавите български комедии. Това е една от малкото български пиеси, за които съм сигурен, че имат потенциала да звучат свежо при всяко ново прочитане или гледане. Типичните като за всеки първи опит грапавини в този текст, с който Йордан Радичков дебютира в театъра през 1967 (като фрагментарността и отсъствието на добре развит сюжет), с времето са се превърнали в качества. Тъкмо измамното усещане за незавършеност, което предизвикват, е нещото, което държи будни въображението и интереса към пиесата и нейните герои. Затова и изглежда закономерно един млад български режисьор като Боян Иванов да избере тъкмо пиеса от гениалния български драматург, в която възможностите са най-отворени.

Опитаме ли се да преразкажем "Суматоха", ще се озовем в странна ситуация. Всъщност в двете действия на комедията не се случва нещо по-особено от това, че едни колоритни селяни на много колоритен и архаичен език (благодарение на тази пиеса съвременният жаргон се обогати с лафове като "Мамка му и прасе!" и ненадминатата реплика "Жабата е мрачно животно") си разказват невероятни истории. Блаженото им сладкодумие бива прекъсвано единствено от двама цигани, които неколкократно и по най-нелеп начин се опитват да пробутат на селяните какво ли не (например коня, който е "същински ангел и лебед... бебета може да гледа... може да мие прозорци"). Изведнъж обаче ги връхлита "суматохата" и всеки въодушевено се хвърля в нея, за да разбере по-късно, че в пълния хаос е загубил по нещо. След което разказването на истории започва отново... В този смисъл, "Суматоха" е като добър виц - няма пряк път до финала или смисъла, защото удоволствието е в самото разказване.

В това удоволствие е потопена и постановката на Боян Иванов. Режисьорът умишлено е оставил да говори най-вече самият текст, без подчертаване на смисли и без трупане на подтекст. Единствената промяна е, че той вече звучи в друго време и в променена социална ситуация. Режисьорът съзнателно се е пазил от подхлъзване във всякакви форми на фолклорност и "българщина", каквито пиесата щедро предлага, и е оставил думите й да прозвучат сред полупразна сцена и образи, които навяват силни асоциации за монотонната действителност на постсоца. Героите са облечени в секънд хенд дрехи, подбрани от сценографа Елица Георгиева, и изглеждат като израсли не в селски къщи, а в панелни кутии. Единственият зрелищен и колоритен в пълния смисъл на думата момент в представлението е прословутата сцена на самата "суматоха" и появата на двата Крокодила (така селяните наричат жените си), решена като нелеп епизод от аматьорски спектакъл на рецитираща акордеонистка, който съживява спомените за "културните вечеринки" от времето на соца в цялото им прелестно безобразие.

 

 

Потънали в брътвежа за умрялата лисица

в. Труд, 5.03.10

А пък тя не била умряла, а само се преструвала на такава - този разказ, повтарян многократно от Радичковите герои в пиесата му “Суматоха”, разиграват актьорите в Театър “София”. В най-новата и сценична версия режисьорът Боян Иванов го провежда с доза ироничност. Оприличава го на празното говорене в публичното пространство, завоалирано зад гръмки новини, съобщения и обещания, от които не произлиза нищо съществено. Живеем в един и същ разказ - в този, който си измисляме за себе си, и в онзи, който други ни поднасят във вид на суматохи всякакви. Но промяна в поведението ни не настъпва никаква. Тази позната и изговаряна истина, внушена и от сцената, без натрапчиви послания, но с ясно откроена позиция, по свой начин жегва зрителя в залата.

Наистина толкова ли сме се обезличили, че даже виталните, мъдри и жизнелюбиви Радичкови човеци в днешната си интерпретация ни отразяват като смалена, притихнала, инертна маса, обладана от малки цели, лишена от въображение и свежи идеи, от вътрешен заряд , от любопитство и желание за риск?Даже и на лисицата й е омръзнала играта да се преструва на умряла.

В първата постановка на “Суматоха” на режисьора Методи Андонов в Сатирата (1967), с изкушаваща и предизвикателна съблазън, в кожата на Бързата кафява лисица ефектно се е вмъквала естрадната певица Йорданка Христова. А в последния - сладкият образ на дружната мъжка мечта не се появява ни насън, ни наяве. Попарени ли са мечтите и желанията ни?

Цялата цветност, сладкодумство и опиянение от играта, с които са ни омайвали сценичните герои на Радичков в повечето от досегашните интерпретации на неговите пиеси, свързани с имената на режисьорите Крикор Азарян, Младен Киселов, Иван Добчев, Юлия Огнянова и др., в “Суматоха” на Театър “София” са загърбени. На сцената няма предмети и подобие на пълноценен живот. В широко отворено и оголено до дъното пространство, осветено като плацдарм и друм за някъде, се появяват, сякаш идват от периферията му, героите, които познаваме отпреди, но сега виждаме представени по друг начин. И външно са облечени с други дрехи. Вероятно - комбинация от втора употреба.Само шапките им издават някакво лично предпочитание. Иначе със сигурност ги привлича скупчването в Центъра като място за друг вид живеене. Стъпили в него, за да се съизмерят със собствения си опит и с този на “другите народи” - изявите им следват познатата логика на самохвалство и разпаленост. Зад които прозират несигурност и примирение. Дори намислената общо игра на хайка срещу кучетата и нападението на бълхите е немощна в замисъла и в енергията на усилието за разчупване на монотонното съществуване. И гръмкият протест на жената срещу мъжкото робство в образа на първи Крокодил (Мая Остоич) и втори Крокодил (Б. Казакова - Угринска) избива до естраден номер - песен в дует между двете с акордеон от клишетата на соцкултурните мероприятия и рефрен-въпрос с облеклото и сексуалната агресивност на днешните фолк идоли. Звучи обидно!

Гоца (М. Милчев), Араламби (Н. Върбанов), Лило (Р. Белов), Глигор (Пл. Манасиев), Иван Гамаша (К. Врачански), Шушляка (И. Герасков) и Петраки ( Н. Антонов) постепенно се съединяват в колективно тяло, налепват се като портрет. Сякаш емблема на извадка от поредно социологическо проучване.Те не успяват да се проявяват като индивидуалности с ярко различие помежду си, а присъстват като бройка, влизаща в статистика. Причината? Безволието да овладеят нова посока в живота си, да се включат в действия с дух на борбеност и състезание . От хитрост, пресметливост или от глупост те са се оставили в стихията на обстоятелствата. Голямата Суматоха, малките лични суматохи ги връхлитат, но не ги променят особено. Пътят пред тях е широк и отворен, но те не искат да напуснат кръга на собствените си граници и навици. По-лесно им е отново да се “въодушевяват” от повторенията на познатия разказ за надхитрянето с лисицата. Циганите (С. Пиперов и М. Гяуров) много по-бързо са задействали “механизмите” за своето оцеляване. Образът, с прехвърчащите през празното пространство на сцената найлонови торбички в сценографията на Елица Георгиева, свързваме с боклука, сътворен от Прехода, в пряк и в преносен смисъл. И той е част от превратностите и неприятните изненади в живота, които подлагат на изпитание човека. Упоритостта да се оцелява и да се вярва в съзидателния смисъл на живота Радичков вижда в образа на Зеленото дърво (П. Николов) - тема, претупана мимоходом от режисурата в увлечението й по социалния, а не толкова по поетично- философския заряд на пиесата.

Отчетливият мотив в прочита на Радичковата “Суматоха” от създателите на спектакъла в Театър “София” е дълбоката горчивина, уталожена в душите ни днес от възможната, но все изплъзваща ни се промяна. А поставеният въпрос е - защо не сме способни и подготвени да я осъществим? И когато ни разсмиват по време на представлението - всъщност за какво се смеем?

Светла БЕНЕВА

 

 

                      Пьеса „Суматоха” на сцене столичного театра „София”

 

    „Суматоха” Йордана Радичкова продолжает триумфальное шествие по сценам театров - в этот раз в театре „София”. Эта пьеса, написанная в 1967 году, актуальна и сегодня. Создается впечатление, что автор рассказывает о сегодняшнем дне, где понятие кризис спокойно можно заменить словом суматоха.

    Писатель Йордан Радичков всегда интересен, откровенен, неожидан и мудр. Это творец, удостоенный множеством отличий и наград как в Болгарии, так и зарубежом. Его произведения переведени на многие языки и изданы в разных странах по всему миру. Пьесы Радичкова одни из самых репертуарных на театральной сцене. Он автор, создающий свои альтернативы, правила драматургии теряют для него традиционную роль.

В пьесе „Суматоха” Радичков с иронией и юмором пародирует сущность простого деревенского мужика.. Колоритные персонажи рассказывают друг другу в который раз свои случаи , а остальные собравшиеся слушают их с неподдельным интересом, как в первый раз, а с ними  с удовольствием следят за их рассказами и зрители. В конце все перерастает в тоталную суматоху с неразберихой, волнением и смехом.    Несмотря на то, что в пьесе отсутствует сюжет, зритель с интересом следит за действием с начала до конца спектакля.                 

Молодой, талантливый режиссер Боян Иванов в своей постановке „Суматохи” сумел показать все тонкости и особенности этой пьесы. Большую роль в успехе спектакля играют актеры театра, участвующие  в нем. Невозможно отметить отдельно кого-то из них – все актеры с тонкостью и юмором создали незабываемые образы.

    Успех постановки очевиден. Зрители воспринимают спектакль с удоволствием и улыбками.

 

Людмила Панайотова.

 

Араламбене му е майката

В спектакъла на Боян Иванов Радичковата суматоха вече не е мистерия, а нашата реалност

Анелия Яневав, в. Гласове

Тя започва внезапно и с вихрушка. Първо вдига във въздуха прах, сухи листа и ята от найлонови торбички. Постепенно между торбичките и листата започват да прехвърчат хора, стиснали здраво някаква покъщнина, която са грабнали наслуки в бързината. Лека-полека хората зарязват покъщнината и тръгват след един, вдигнал прът с развята на него мушама. После се разделят на две и крещят нечленоразделно лозунги едни срещу други, докато вятърът пак не ги разпръсне като сухи листа. Или като найлонови пазарски торбички. („Няма нищо по-хубаво от това да се развяват знамена и да се скандира. Ако аз бях началник на държавата, щях да наредя половината от държавата да скандира, а другата половина - да развява знамена и да бие барабани и ще излезем на първо място в света.“)

Суматоха.

Само двама цигани не се поддават на хаотичните движения. Отначало те, целите в бяло, умело лавират между другите, търкаляйки автомобилни гуми. След това сръчно пренасят корубата на трабант. Накрая притичват, понесли два електрически стълба, барабар с жиците между тях.

В спектакъла на Боян Иванов (театър „София“) Радичковата суматоха вече не е някаква мистерия, някакво необяснимо митично явление, а реалност. Това е животът ни през последните двайсет години. С боклуците, със скандиранията, с хаоса и араламбенето. Режисьорът реагира на „Суматоха“ с рефлекса на градски човек от ХХІ в., отстоящ на 16 години от последната постановка на  пиесата. За Боян Иванов акцентът в текста не е толкова неговата неомитология, нито „недраматургичната“ му структура, съставена от отделни монолози с един общ мотив – историята за лисицата, която се преструва на умряла. Важното за него е предсказването на онова, което ни предстои двайсет години след написването на пиесата и на което неговото поколение е съвременник (завършва театрознание в НАТФИЗ през 1997 г., после учи театрална режисура във Франкфурт, Германия). Днешната суматоха не става в някаква мистериозна гора под съпровода на петльово кукуригане и заобиколена с кукерски маски, както е по автор. Тя се случва в една условна ърбън среда (сценография Елица Георгиева), някъде в периферията на живота, в чийто мрак малкото останали улични лампи спорадично осветяват действащите лица.

И за авторите на този спектакъл, и за участниците в него е съвсем разбираемо какво е на някой говорът му да е „толкова голем, че по никой начин не можеш да откриеш къде му е мисълта“ - политиката и медиите всекидневно ги зареждат с примери. И не им трябва превод на Радичковото „Араламбене му е майката!“. На тях обаче не им достигат сетива, за да почувстват наистина какво е едно прасе да се свре вътре в теб, да върти пърлицата си точно под лъжичката и да те гъделичка. Затова и структурата на спектакъла е като швейцарско сирене – плътни сцени, последвани от минат проформа текст и актьорски дупки. Като цяло първата част, преди влизането на героите в суматохата, стои като подгряваща, без собствено вътрешно движение и ритъм. Ако има нещо, което да държи вниманието в нея, то е яркото вклиняване на Пламен Манасиев (Глигор, „жабата е мрачно животно“) във вялата компания на Михаил Милчев (Гоца) и Росен Белов (Лило). А след появата на Калин Врачански (Гамаша) вече забравяте да си търсите някакво странично занимание, от каквото сте имали остра нужда, докато Ивайло Герасков (Шушляка) мъчи текста. Накрая идват Сава Пиперов (първи Циганин) и Мартин Гяуров (втори Циганин) и това, което гледате, от спектакъл рязко пропада до треторазредно шоу, където някакви актьори несполучливо имитират разваления говор на ромското малцинство с цел да разсмеят публиката на всяка цена. Добре че я има и Майя Остоич (първи Крокодил), за да спре порива ви да напуснете още сега салона. Ако не беше нейното смешно-тъжно-гротескно „ние сме жената на вечните времена“, така и не бихте дочакали да видите главното в този спектакъл - образа на суматохата, за който стана дума в началото.

 

 

„Суматоха” идва с порой от найлонови пликове

24-02-2010

Ирина Гигова

Силен актьорски ансамбъл в спектакъла на Боян Иванов в театър „София”

Младият режисьор Боян Иванов нарича пиесата „Суматоха” непослушното дете на Радичков. За разлика от по-късните му произведения за сцена като „Януари” или „Опит за летене” в нея няма нито сюжет, нито характери и постановчикът трябва да борави с „манталитетите”, кодирани в магическото слово на мъдреца от Калиманица. Така дешифрирани от Иванов, на сцената на театър „София” оживяват чешитите от периферията – на кръстопътя между наивността и недоверчивостта, между идеализма и прагматизма, между балканската мегаломания и тоталния нихилизъм.

Те никак не искат да се врат в мистичните суматохи, за да не ги „закачи вятърът”, а ако все пак попаднат там, гледат да се докопат до вимето, но вместо това често се оказват останали без гамаши или ръкави на шушляка. Тези странни типове, облечени в стил секънд хенд, може да се плашат от суматохата (отзвукът от която в представлението идва с порой от найлонови торбички – вероятно дар от „цивилизацията”), но пък не престават да говорят за нея. Изобщо те обичат да разказват невероятни истории.

Именно от тази пиеса са тръгнали крилати фрази като „Мамка му и прасе”, „Жабата е мрачно животно”, „Ще ми вика той на мене крокодил!” или „Араламбене му е майката”, а пък повтарящата се в безброй различни версии приказка за лисицата, която се преструвала на умряла, за да направи куп поразии, в спектакъла на Боян Иванов звучи даже от ВЕФ-а на колоритната компания.

Създадена през 1967 г. специално за звездите на Сатирата Никола Анастасов, Григор Вачков, Георги Парцалев, Константин Коцев, Стоянка Мутафова и др., „Суматоха” на Йордан Радичков става толкова популярна, че фрагменти от нея превземат и естрадата.

Младият екип на Боян Иванов начело с актьорите Николай Върбанов, Пламен Манасиев, Калин Врачански, Росен Белов, Михаил Милчев, Ивайло Герасков, Мартин Гяуров е успял, слава Богу, да се опази от клишетата на този мит. А пестеливият декор на Елица Георгиева (празна сцена, през която обаче преминават и чудеса като разполовен троянски кон с конник без глава) оставя вниманието необезпокоявано от излишни бутафории да се съсредоточи върху актьорите и словото.

 

                                      Суматохата е верен помощник на човека

 

в. Дума, страницата на Светлана Панчева

 

Най-новата премиера в Театър „София” е „Суматоха” от Йордан Радичков. В днешния корпоративен свят всичко, което се изхвърля от центъра, започва нов живот в периферията. Там са и героите на Радичков, които само чуват за нещата, които се случват в центъра. Затова и сценографията, и костюмите са в стилистика „втора употреба” – изхвърленото от центъра се изплолзва за нещо друго, различно от първоначалното му предназначение, отбелязва режисьорът Боян Иванов.

Основен образ в спектакъла са боклуците, останали след стопяването на преспите, т.е. след социалните промени, а основната тема е къде и сега и с какво се занимава обикновеният, народният човек. Къде са се озовали героите след няколкото големи Суматохи от времето, когато са били забелязани за пръв път? Дали колоритните герои на Радичков все още само разказват историята за лисицата, която се престорила на умряла, и се опитват да опитомят връхлетялата ги суматоха, или вече вършт нещо друго? Отговорите на тези въпроси всъщност дават и отговор на въпроса какво занчи да се постави „Суматоха” сега? Дали наистина суматохата може да се опитоми и да стане верен помощник на човека, тъй както верни помощници са му и всички домашни животни.

Автентичните и уникални образи на Радичков са не само голямо предизвикателство за актьорите Михаил Милчев – Гоца, Николай Върбанов – Араламби, Росен Белов – Лило, Пламен Манасиев – Глигор, Калин Врачански – Иван Гамаша, Сава Пиперов и Мартин Гяуров – цигани, Николай Антонов – Петраки, Ивайло Герасков – Шушляка, Милен Николов – Зеленото дърво, Майя Остоич и Биляга Казакова – Угринска – крокодили, но и несъмнено им доставят удоволствие и радост от срещата с един жив и образен текст.

 

 

 Ега ти суматохата!

http://suetno.bg/index.php?page=kritichno&pid=140§ion=premiera&stext=&pagec=1

 

“Радичков си е Радичков!”, си казахме с усмивка на излизане от премиерния спектакъл на театър “София” – “Суматоха”. Неслучайно наричат именития ни писател “разказвача на поучителни истории”.

Още една причина да си тръгнем доволни и приятно изненадани от театралната зала стана младият режисьор Боян Иванов,

 

подходил с явна почит и уважение към пиесата. Той е успял да направи съвременен прочит на текст, писан преди около 43 години, по непретенциозен и ексцентричен, но въздействащ начин. “Ценното при Радичков е, че не рисува конкретни персонажи, а манталитети”, сподели непосредствено преди началото на представлението неговият постановчик. И с вдигането на завесата разбрахме, че думите му са подплатени и от действия. На сцената липсват декори, но не и въпросните “манталитети” – всеки интересен по своему, със своята си история, със своите си малки щастия, грижи и неволи, разказани поотделно под светлината на прожекторите. Костюмографията (дело на Елица Георгиева) в спектакъла пък е решена в така модерния напоследък

 

“секънд хенд” стил,

 

но също уместно оправдан с оглед режисьорската визия: “Всичко в живота ни е втора ръка - автомобилите, дрехите, самата ни страна е в периферията на Европа, но пък хубавото е, че това, което се изхвърли, заживява свой нов живот”, бяха думите на Боян Иванов. И заедно с актьорите Михаил Милчев, Николай Върбанов, Росен Белов, Пламен Манасиев, Калин Врачански, Сава Пиперов, Мартин Гяуров, Николай Антонов, Ивайло Герасков, Милен Николов, Майя Остоич и Биляна Казакова – Угринска ни доказаха, че една класическа пиеса винаги може да заживее нов живот, стига да попадне в подходящите ръце. Тяхната “Суматоха” започна така: “Едно време ние, като прекупувахме всякакъв добитък за кланицата, та се бяхме събрали веднъж все големи джамбази в кръчмата - двайсет ли бяхме, та трийсет ли, не мога ти каза точно, но много бяхме. Та съм запомнил, че там един разправяше нещо доста подобно с едного от горните села. Тоя същият бил козина-търговец, нали ги знаеш тия, дето прекупуват

 

козя козина за козяци,

 

та ние, истинските джамбази, им викаме козина-търговци. Същият този козина-търговец, дето веднага ще те купи и веднага ще те продаде, се връща с цяла каруца риба, кара я от града, за да я продаде на селяните да си правят рибници за Никулден, и среща прочие лисицата насред пътя. Разгеле, казал той, и нали не е истински джамбазин, а е само там някаква си козина, хвърля лисицата в каруцата при рибата и си прави едни дебели сметки из пътя: как ще продаде рибата, как ще направи кожух на търговката и почва да скандира, преди още да е влязъл в селото: “Насам, народе, хайде на келепиро, народе!” Скандира той, жена му разбира каква е работата прочие, и айде и тя на келепиро. Ама кога гледат с козината - в каруцата ни лисица, ни риба, ни келепир. Лисицата, което можала - изяла, което не можала... прочие. Тъй че, тя щом един козина-търговец е минала, прост селянин пък ептен ще мине, та гледай и тебе да те не мине прочие!”

Нашата “суматоха” стартира с написването на по-горните редове, а твоята “Суматоха” те очаква на голямата сцена на театър “София”.   

 

 

Животът в “Суматоха” е секънд хенд

 

Младият режисьор Боян Иванов прави забележителен прочит на Радичковата пиеса

 

 

 МАРИАНА ПЪРВАНОВА 20.02.2010

"Доста е рисковано да поставяш Радичков, а в днешно време - два пъти повече. Защото при Радичков нищо не е като при другите - в пиесите му няма сюжет, няма характери, а само манталитет. А и от народния човек, за когото сладкодумният разказвач така обича да пише, днес никой не се интересува." Това заяви съвсем честно младият режисьор на "Суматоха" Боян Иванов преди премиерата в театър "София". И наистина след постановката в Народния театър от 16 години никой не е дръзвал да постави "Суматоха". А още по-рисковано е да поставиш спектакъл, писан специално за съзвездието комици от Сатирата през 1967-а. Но младият Боян Иванов се е справил блестящо и е направил  учудващо съвременен прочит на пиесата. Което още веднъж доказва, че за добрия текст времето не е от значение. На режисьора и сценографа Елица Георгиева им хрумнала страхотната идея да направят спектакъла в "секънд хенд" стилистика. Прочутите Гоцата, Арламби, Лило, Глигор и останалите персонажи са облечени в размъкнати пуловери, провиснали панталони и якета не по техния размер от магазини "Дрехи от Германия". Така героите на Радичков хем са ни като стари познайници, хем припознаваме в тях хората от нашата улица, нашето село, въобще от "периферията", както ги нарича самият Боян Иванов. По този начин творческият екип е онагледил основната си идея - суматохите от последните години изхвърлят от центъра онова, което вече не им е нужно. А то подхваща свой собствен живот. "Изхвърленото от центъра се използва за нещо друго, различно от първоначалното му предназначение. България сега е в периферията на Европа и при нас идват дрехи, коли и т.н. втора употреба", казва младият режисьор. Така откриваме, че въпреки промените (суматохите) животът на хората в периферията не се е променил особено. Те са си все същите и все така се скатават от жените, за да не работят. И обичат да претакват в различни вариации една и съща история за лисицата, която се прави на умряла и изяла всичката риба на селянина, рибаря, коларя, ловджията, чужденеца и т.н. Героите на ХХІ век са си все така колоритни, те все още си говорят на монтанско наречие. Глигор (Пламен Манасиев) пак разказва  за жабата като мрачно животно. Гоцата още си търси прасето сръбска порода, а Араламби мами кравата Цонка. Ловецът Иван Гамаша (Калин Врачански) пак се заканва на белите вълци от Турну Мъгуреле, Лило (Росен Белов) си къта лисицата, Шушляка (Ивайло Герасков) разказва тежкарски истории, а циганите (Сава Пиперов и Мартин Гяуров) са все така крадливи. Жените им - двата Крокодила - Майя Остоич и Биляна Казакова, все така ги пустосват. Актьорският екип е на достатъчна висота за Радичков, като следва специално да отбележим играта на Пламен Манасиев, Калин Врачански и Михаил Милчев. Както и на Биляна Казакова, която без думи прави "образ-снимка" на типична провинциална "убавица" - скучаещо лице, дъвчеща дъвка, по анцуг и потник.

Секссимволи играят Радичков Нова постановка на "Суматоха" в театър "София"

сряда, 17 февруари 2010

Секссимволи от различни генерации гърмят и преследват вълци, лисици и прасета из голямата сцена на Театър "София". Ивайло Герасков, Калин Врачански и Мартин Гяуров са сред актьорите, които чудесно влизат в кожата на селяните от "Суматоха".

Комедията на великия Йордан Радичков е поредната премиера на общинската трупа. Текстът е толкова перфектен, че няма нужда да се обяснява дори на тийнейджърите. Спектакълът на Боян Иванов печели именно с верността към оригинала.

Точно и прецизно изчислена е и стратегията на художничката Елица Георгиева - никакви излишни неща под прожекторите, без натоварване със странични и излишни послания, само мъдрост и страсти, за да се впише в стилистиката на Радичков. Репликите от сорта на "Нацията не може само да се размножава, а трябва и да размишлява", внасят задължителната доза злободневност. Радичков е по-модерен от напъващите се тук и сега разни драматурзи.

Боян Иванов поставя "Суматоха" след антракт от 16 години за заглавието. Младият режисьор е учил и работил в Германия. Сега се е изкушил от голямата тема за периферията.

"В днешния корпоративен свят всичко, което се изхвърля от центъра, започва нов живот в периферията. Там са героите на Радичков, които само чуват за нещата, които се случват в центъра. Затова Елица Георгиева налага визията "втора употреба". България сега е в периферията на Европа и при нас идват дрехи, коли и т.н. секънд хенд", казва режисьорът.

Неслучайно Радичков обяснява в интервю, че пиесата е писана във време с много дълбоки преспи, от които хората са надничали, за да видят какво има отвъд, припомня Иванов. Според него особено остър е дебатът около изчезването на изкуствено поддържания интерес към човека от народа.

А образите наистина са уникални и това е жива провокация към някои от актьорите. В ролите са Михаил Милчев (Гоца), Николай Върбанов (Араламби), Росен Белов (Лило), Пламен Манасиев (Глигор), Калин Врачански (Иван Гамаша), Сава Пиперов и Мартин Гяуров като циганите джамбази, Николай Антонов (немият Петраки), Ивайло Герасков (Шушляка), Милен Николов (Зеленото дърво), Майя Остоич и Биляна Казакова-Угринска (крокодилите).

Сред "действащите лица" е и лисица, която вечно се прави на умряла, но разкатава майката на селяните. И въпреки че идва от фолклора, метафората на класика е без конкуренция.

 

 

Отново ”Суматоха” в театър ”София” след 16 г.

Комедията "Суматоха" от Йордан Радичков е новото заглавие в афиша на театър "София".

Албена Атанасова, 17 февруари

Пиесата е отново на сцената след 16-годишно прекъсване - последното представление е през 1994 г. в Народния театър "Иван Вазов", припомня драматургът Богдана Костуркова.

Постановката е на младия режисьор Боян Иванов, учил и работил в Германия. По думите му животът извън центъра, в периферията е една от темите, предопределила избора на пиесата.

"В днешния корпоративен свят всичко, което се изхвърля от центъра, започва нов живот в периферията. Там са героите на Радичков, които само чуват за нещата, които се случват в центъра. Затова и сценографията и костюмите на Елица Георгиева са в стилистика "втора употреба" - изхвърленото от центъра се използва за нещо друго, различно от първоначалното му предназначение. България сега е в периферията на Европа и при нас идват дрехи, коли и т.н. втора употреба", казва режисьорът.

Водещ образ за него са боклуците, останали след стопяването на преспите /след социалните промени/, за които Радичков говори в едно интервю. Писателят обяснява, че пиесата е писана във време с много дълбоки преспи, от които хората са надничали, за да видят какво има отвъд, припомня Боян Иванов.

По думите му основната тема, която го занимава в представлението, е - след изчезването на изкуствено поддържания интерес към народния човек - къде е той сега и с какво се занимава. Колоритните герои на Радичков дали все още само разказват, или вече вършат нещо.

Решаващото за избора на "Суматоха" са живият и атрактивен текст, автентичните и уникални образи, отбелязва режисьорът. По думите му това е и голямото предизвикателство за актьорите. В ролите са Михаил Милчев - Гоца, Николай Върбанов - Араламби, Росен Белов - Лило, Пламен Манасиев - Глигор, Калин Врачански - Иван Гамаша, Сава Пиперов и Мартин Гяуров - цигани, Николай Антонов - Петраки, Ивайло Герасков - Шушляка, Милен Николов - Зеленото дърво, Майя Остоич и Биляна Казакова-Угринска - крокодили. Останалите "действащи лица" са белите вълци от Турну Мъгуреле и бързата кафява лисица.

 

"Суматоха" с премиера в театър "София" 

Под бурни аплодисменти и след 16 години пауза отново изгря на голяма сцена пиесата "Суматоха", дело на един от най-обичаните български писатели - Йордан Радичков. Премиерата се състоя на 16 февруари, в театър "София".

Мария Дуковска, 17 февруари 2010

Поставена за първи път през далечната 1967г., пиесата проправя своя път към публиката с комичните си, леко глуповати, но толкова разпознаваеми герои.

Радичков, който "лее" образи, често е споделял, че не пише за конфликтите, а за живота. В този спектакъл наслада са прекрасно изградените от актьорите образи, които с хумор и лека насмешка насочват фокуса към сериозните неща.

Актьорско представление, може би за някои критици разглеждано като абсурдна комедия, но в основата си остава притча за човешката душа и отношенията ни един към друг.

Играна дълги години в Сатиричния театър, този път сцената си за "Суматоха" предоставя театър "София". Режисьорът е млад - Боян Иванов, музиката е от електронни звуци, но образите са същите.

Поверена в ръцете на немския възпитаник Боян Иванов, пиесата има своето модерно звучене. Сценографията и костюмите са в стил second hand, защото както самият Боян споделя, животът ни е все по-често под знака на втората употреба. Дрехите ни, колите, поведението, емоциите - все повече се износват и остаряват. България сякаш изчезва в периферията на Централна Европа, хората й - също. Но дали това е възможно да се промени в Суматохата, можем да кажем само ние...

Пиесата "Суматоха" е писана от два пъти номинирания за Нобелова награда за литература Йордан Радичков, през 1967г. Текстът досега е превеждан на полски, френски, руски и немски.

Програма за месец Юни
Открита сцена
ПАРТНЬОРИ: Банка ДСКБул ИнсДомкоУебДизайн ООДБТА

Адрес на театъра:

бул. Янко Сакъзов 23А

Билетна каса:
02/944 24 85

Работно време:

понеделник - петък

10,00 ч. - 14,00 ч.

15,00 ч. - 19,00 ч.

събота и неделя

10,00 ч. - 13,00 ч.

13,30 ч. - 19,00 ч.