Милена Очипалска, Всеки ден

Ревизор идва и в театър “София”

Н.В.Гогол пред Н.В.Зрителя

По думите на Достоевски “Всички ние сме излезли изпод шинела на Гогол”. Рано или късно, всеки голям български режисьор прави своя опит “да влезе в шинела на Гогол”. През годините са я поставяли режисьорите Иван Попов, Николай Масалитинов, Кръстьо Мирски, Хрисан Цанков, Методи Андонов, Слави Шкаров, Стоян Камбарев, Лилия Абаджиева. Към тази нелека задача е пристъпил и Бойко Богданов на сцената на Театър “София”.

Бойко Богданов смята “Ревизор” за един от най-актуалните текстове за театрална работа, който би могъл да бъде намерен в днешно време, най-малко поради две причини. Първата, разбира се, е геният на Гогол, който бърка в най-голямата дълбочина на човешките и социалните взаимоотношения, правейки дисекция на чиновническа и имперска Русия, но не повърхностно или като някаква мода. Втората причина, която кара режисьора да се заеме с поставянето на “Ревизор”, той декларира така: “Много тъпо и бавно се развива нашето общество, а това помага на класиците да звучат съвременно”.

Слава Богу, спектакълът не търси някакви ексцентрични псевдореволюционни “осъвременявания”. Текстът е достатъчно съвременен и звучи изразително в естетиката на ексцентричната гротеска, така обикната от Богданов. Имаме един сполучлив опит да се направи “Ревизор” НА Гогол, а не ПО Гогол. Използван е преводът на Христо Радевски, но с леки намеси и актуализации в полза на живото звучене в днешния ден. В музикалните етюди на представлението има и по някоя и друга руска дума – може би повлияно от факта, че първата постановка на “Ревизор” в България е била в Русе през 1880 г. на руски език. Това придава определен колорит на спектакъла.

“Не съм търсил някаква външна ексцентричност, не съм обръщал жанрово трагикомичното само в трагично или само в комично. Не съм правил и онова, което направи преди години големият руски режисьор Анатолий Ефрос, когато представи комедията “Женитба” като трагедия. Използвал съм всичко, което съм научил през последните 30 години в театъра, за да подкрепя този текст и да му дам възможността да прозвучи точно толкова съвременно, колкото на практика той звучи заради дълбочината си, заради това, че той е много умен и верен, много човешки и правдоподобен”, споделя Бойко Богданов.

Обичайно има два подхода към поставянето на “Ревизор” – сатиричен и фантасмагоричен. Тук виждаме по малко и двата и то без спектакълът да е хибрид. Началото ни въвежда в едно интимно и популярно пространство – руската баня. Парата на банята подобно на дима от Камбаревата постановка е визуализация на идиома прах в очите. В хода на действието героите първо са голи, но защитени, после са много облечени, но всъщност постепенно все по-разголени.

На два пъти, в началото и в края, публично се чете по едно писмо, което отваря и затваря действието. С първото писмо гражданите са поразени от вестта, че пристига ревизор. И започва “Рев-и-зор”. И започват страховете, защото всеки има своите “греховце”. На финала публично се чете писмото на лъжеревизора Хлестаков до негов приятел, където фалшивият герой разкрива своята истинска същност. Всички са вкаменени.

И когато мнимият ревизор е разобличен, а стражарят още не е известил за истинския, в това ничие време на вцепенение, думите “Не стига, че ще станеш за смях - ще се намери някой съчинител, драскач, ще те изтъпанчи в някоя комедия. Ето кое е обидното!… и всички ще се хилят и ще пляскат с ръце. На какво се смеете?… На себе си се смеете!… Ех, вие!” звучат горчиво-истерично. Комедията на Гогол “Ревизор” е образец за комедиографско майсторство именно заради катастрофичния финал. Както пише знаменитият артист и приятел на Гогол М.Шчепкин, “Както и да говорим, страшен е не Хлестаков, а оня ревизор, който ни чака пред вратите на гроба. Този ревизор е нашата пробудила се съвест. По-добре да направим ревизията на това, което имаме у нас в началото на живота, а не в края. Печалният финал е нежелателен, че и животът, който сме свикнали по малко да смятаме за комедия, може да има същия печално-трагичен завършек…”

Тук няма как да не отбележим и наличието на един предварителен “измамен” финал, когато Хлестаков се измъква с карета от градчето и звучи привнесеното от “Мъртви души” лирическо заключение за руската тройка. Наистина блестящо и уместно преплетено!

По отношение на актьорската игра – всички актьори играят като в главна роля. Трупата на театър София отдавна е екип, а гостите – Мария Сапунджиева и Пламен Сираков – без никакво затруднение преминават към отбора. Интересна е изявата на по-новия член на трупата Калин Врачански в ролята на Хлестаков. Изумителната физическа прилика на Калин Врачански с популярния английски актьор Хю Лори също дава интересен привкус на възприемането на този съвсем различен от обичайния Хлестаков.

Хлестаков – преминавайки от маска в маска – е единственият между персонажите с повече от две лица. Започвайки от пълна инфантилност и радост от това, че го взима за друг, и достигайки до удоволствието и наслаждението на това да си друг и да си играеш с човешките съдби. При Хлестаков на Врачански няма стабилност на аз-а. Той е Никой и положението от забавно става все по-страшно. И когато става ясно, че толкова съдби и ситуации се управляват от Никой, от Нищото от Пустотата, комедийното настроение като че се поизчерпва.

“Ревизорът” е искрен в играта си докрай. Той единствен е облагодетелстван от текста да премине през целия емоционален регистър (тука има над какво да поработи Врачански). Хлестаков винаги е контра на групата. И може би е находка на Богданов да избере най-младия актьор на трупата на театъра, който още не се е вписал толкова, че да може да стане пирон в екипа. А екип има и е приятно това да се наблюдава. На сцената ще видим Сава Пиперов, Мария Сапунджиева, Невена Калудова, Михаил Милчев, Николай Антонов, Пламен Манасиев, Росен Белов, Ангел Генов, Пламен Сираков, Калин Врачански, Николай Върбанов, Милен Николов, Продан Нончев, Йорданка Любенова, Милена Живкова, Лилия Маравиля, Мартин Гяуров, Валентин Стоянов.

Милена Очипалска, Всеки ден