Понякога Балканите ми се струват ужасно кътче, потънало в абсурди и тежка апатия, която разкапва всичко наоколо.
Друг път виждам в тях хубостта на веселието, някаква причудлива усмивка наднича глупашки отвсякъде и те усмихва, върви разбирай как и защо.
Често ме подчинява мрачната мисъл, че живее ли наоколо, човек е подземен и периферен, дълбоко комичен в опитите си да се протегне към останалия свят.
Още по-често ме връхлита радостта от подземието: ще ми се да остана зазидан в него, с детски сантимент и наивната гордост, която те кара да обичаш тукашното, въпреки цялата му кал и простотия – и така, с натъпкана в устата кал, да се ухилиш като идиот, като бог, като пич, като гений и глупак.
Идеята беше за тази люлка от противоречия да разкаже един гъдулар, понеже, ако някой разбира от балкански и български подземия, това е той. Гъдулката обаче е един съвсем буквален инструмент. Имам предвид, трудно можеш да очакваш от уред, чиито струни са се правили от усукани котешки черва, и лък, стържещ с обтегнати конски косми, да послужи за нещо толкова изискано като литературна метафора. Затова и гъдуларят е зает предимно с това да си блъска главата с проклетата гъдулка – до момент, в който границата между музикант и ненормалник стане доста съмнителна.


Райко Байчев



Времетраене: 50 мин.