Дали група приятели може да се окажат перфектни непознати, разказва в интервю режисьорът на постановката ПЕРФЕКТНИ НЕПОЗНАТИ Стайко Мурджев

Г-н Мурджев, какво Ви провокира да режисирате пиесата на Паоло Дженовезе ПЕРФЕКТНИ НЕПОЗНАТИ на българска сцена?

За мен този драматургичен текст е интересен не поради успешната му кино версия, нашумяла преди няколко години, а заради сложните и неочаквани взаимовръзки между персонажите, извеждащи съвременни, но и неочаквани теми, отнасящи се към житието на модерния човек; заради начина на структуриране на драматургичната плът. Не на последно място и заради въпросът за жанра, който пиесата поставя, а в случая той е повече от любопитен, но и предизвикателно сложен.

Имам огромен професионален страх, който съпътства кариерата ми и това е страхът от зоната на комфорт. Изпитвам реален ужас от мисълта, че мога да се настаня удобно и да се успя в лоното на едни добре изпитани и сигурни “пинизи” на създаване и разказване. Тази пиеса предполага сценична реалност, различна от всичко дотук в театралния ми опит. За мен тя е провокация и предизвикателство. Все още не мога да свикна, че на сцената ще има диван и реални прибори за хранене. Те са в категоричен разрез с театралното ми верою дотук, но за мен винаги отговорността и доверието в авторовия свят са били много по-важни от всякакви собствени стереотипи, които, дай Боже, са динамични и променящи се спрямо големите автори, които срещам по пътя си.

Защо приятелите се оказват перфектни непознати, както ги нарича Паоло Дженовезе?

Човекът е като магическо ковчеже с тайни и тези тайни, както могат да са скъпоценни бисери, така да се окажат невиждани нещастия или жестоки оръжия. Човекът е кутия на Пандора с няколко дъна. И трябва да можем да носим отговорност за любопитството си и последиците от него, когато решим да я отворим. Илюзия е, че познаваме някого, било то и най-близкия до нас. Не можем да познаваме напълно някого, както не е възможно да познаваме вселената изцяло. А нали всеки от нас е една вселена, изпълнена и съградена от слънца, звезди, но и от черни дупки, в който никой все-още не може да бъде сигурен какво се съдържа. Ние винаги и завинаги ще бъдем напълно непознати един за друг. Приятелството и любовта, и близостта ще бъдат само различните имена на надеждата за познанство така, както след всички беди, болести и нещастия, излезли от кутията, която отворила Пандора, накрая излязла и надеждата.

Има ли противоречие между реалност и истина?

Разбира се! Една от най-големите илюзии на човека от Елинската епоха до днешния ден е поставянето на равенство между реалността и истината – “щом е реално, значи е истинско”! Реалността много често е измамна и нейната роля по-скоро е да камуфлира истината, да я направи невидима. Това объркване често води до естетически и жанрови сривове в творчеството – една реалистична пиеса може да бъде непреодолимо вторична и лишена от истина, именно настоявайки агресивно и непоколебимо на това да бъде огледало на реалността. Неоспорим факт е колко много истина има в една абстрактна пиеса на Сара Кейн в сравнение с някои образци на реалистичната драматургия особено от началото на миналия век или пък съветския хиперреализъм.

Телефонът каква роля играе в нашите взаимоотношения?

Не съм сигурен, че телефонът може да ръководи или пък да изменя природата на взаимоотношенията ни, предпочитам да го разглеждам като просто средство за комуникация. Да, общуването ни чрез мобилните телефони е по-бързо, по-лаконично и дежурно, чужд му е онзи епистоларен дискурс, отварящ полета за напоителна дълбочина и широта на изговаряне на чувства, съображения и обстоятелства. Сега кодовете на общуване са много по-лаконични, интуитивни и директни. Но това е промяна единствено на формата, а изворът си остава същият – нуждата за общуване, разбиране и доближаване един до друг.

Какво крием чрез телефона?

Не мисля, че крием нещо чрез телефоните си или пък крием самите себе сис тях. Напротив, имам усещането, че телефонът по-скоро ни кара да се разкриваме все повече. Да общуваш чрез мобилния апарат означава да си в плен на уединение, специфичен вид измамна самота, която ти дава лъжливото усещане за конфиденциалност и сигурност, която ни предразполага към разкриване и споделяне на себе си. Може би телефонът като феномен в животът ни крие голяма опасност и тя е, че е способен много лесно да ни съблазни да му доверим тайните си, но без никаква гаранция за съхранението и опазването им.

Защо на пръв поглед безобидна игра с телефони в представлението отключва пълния хаос?

Не бих го нарекъл хаос, а по-скоро бурно пренареждане на пластовете реалност. Неминуемо е, когато дръзнеш да прекрачиш прага на познатото, да се озовеш насред нови, непознати и плашещи конфигурации и формули. Ако искаш истината, трябва да си готов да понесеш безмилостната ѝ природа.