Гергана Пирозова, Дневник, 19 май, 2008

Гоголевски "разкош" по софийските сцени

И "Ревизор", и "Женитба" довеждат класическото до скука и досада

Месец май се оказа най-гоголевски за театралния сезон. "Женитба" е предложението на Народния театър и режисьора Кольо Петков, а театър "София" ни сюрпризира с "Ревизор" на режисьора Бойко Богданов. Съвпадащото за двете представления е намерението и на двамата режисьори (различни на възраст и търсена естетика) да бъдат верни на текста (каквото й да значи това днес), обявявайки се, че ще се стремят към едни по-скоро традиционни, а не модерни прочити на пиесите, но задължително ще са актуални, т.е. съвременни.

И така неусетно стигаме до интересната дихотомия: конвенционален театър (в който трябва да се съдържа традиция, истинност и съвременност) и модерен, т.е. външен и вероятно пошъл, търсещ евтини ефекти (като употребата на понятието модерен някак тревожи и даже гнуси двамата режисьори). Какво обаче се случва и с двете комедии на Гогол, които по техните думите е автор - наш съвременник, който не се нуждае от актуализация, независимо че ни делят 130 години? Ние, разбира се, не се и съмняваме във възможностите на текстовете, а по-скоро любопитстваме спрямо представленията.

"Женитба" е една комедия, в която има "съвършено невероятни събития в две действия", провалена сватба и множество комично-сатирични ситуации около сватосването на Агафя Тихоновна и неколцина престарели ергени. Любопитното обаче е как режисьорът Никола Петков разбира традициите. От камерната сцена на Народния театър узнаваме, че за режисьора тази комедия всъщност се "рови" в човешката душа и природа, тъй като "човек - това са два човека..." (така твърди Никола Петков).

Ето защо "Женитба" ненадейно се превръща в романтична комедия със сантиментални нотки, в която лошият късмет и случайността пречат да се осъществи желаният брак между "невинните гълъбчета" Агафия и Подкальосин. Но не само в семплото решение и позадрямалата режисура са драмите на представлението, а в очевидното "оставяне" на актьорите да се "спасяват" поединично. И ето как, вместо да гледаме "Женитба", се оказва, че сме очевидци на представите на актьорите за най-доброто от тях: Рени Врангова (Агафия Тихоновна), която тук е Шарлоте от Дон Жуан, Мариус Донкин (Подкальосин) - странно напомнящ на романтичен Ромео, Антон Радичев (Пържени яйца) - направо изваден от НЛО (нали така хората го познават и обичат), Вальо Танев (Кочкарьов) - вече микс от "Господари на ефира" и остатъци от "Улицата", и така до безкрая...

Какво се случва с традиционния "Ревизор", който няма да е по Гогол, а на Гогол, защото Бойко Богданов иска да е верен на текста, т.е. да съдържа 90% от него? Оказва се, че го е разбрал съвсем буквално и представлението е три часа и 10 минути, в които скечът и гротеската са основните решения.

Амбициите тук обаче не са към частното/душата (по К. Петков), а към обществения живот направо, защото "днешното общество се развива тъпо и бавно" (по Б. Богданов), дотолкова, че Гогол е още актуален. Ето защо в "Ревизор" персонажите са по животински деформирани (нали така се прави в гротеската), изкълчени и преувеличени (тук има намеци за фантасмагоричното у Гогол), типизирани, шумни и екзалтирани... и така три часа, които ни се струват шест.

Защо? Защото скечът предполага късата форма и всяко негово удължаване, често разбирано като повторение, пресолява спектакъла. И цялата тази буфонадност, която се насича от православни песнопения на руски (музиката е авторска на режисьора) и вариететните късчета с марионетъчен привкус (актьорите пеят и крещят на два микрофона, после замръзват в изкривени пози), които да напомнят за гротеската отново, единствено успяват да "пищят", че това сме го гледали вече много пъти.

И в този смисъл моята почуда е как успяват и в двата спектакъла по Гогол режисьорите да разбират традиционния театър всъщност като банален, досаден и много дълъг такъв. Откога скуката и клишетата се свързват с класическото? И защо демодираните емоции и изразни средства трябва спокойно да лежат на представи за традиции и конвенции, а непретенциозната публика да се чувства ужким познато и удобно? Затова може би е по-добре и двамата режисьори без погнуса да се огледат в модерното.

Гергана Пирозова, Дневник,  19 май, 2008