Ето ни отново тук, събрани заедно през пролетта, 55 години след първото събиране за Световния ден на театъра. В един ден, 24 часа биват посветени на честването на театъра по света. Намираме се тук, в Париж, първия град в света по привличане на международни театрални трупи, за да славим театралното изкуство. Париж е световен град, достатъчен да побере в един празничен ден театралните традиции на земното кълбо. От френската столица можем да се пренесем в Япония с помощта на театрите Но и Бунраку, да продължим към възгледи и изразни средства толкова разнообразни колкото са Пекинската опера и индийския танц Катакали. Сцената ни позволява да се преместим от Гърция към Скандинавия, потапяйки се в Есхил и Ибсен; позволява ни да прескочим от Великобритания в Италия на вълните на Сара Кейн и Пирандело. В рамките на тези 24 часа можем да се прехвърлим от Франция в Русия, от Расин и Молиер при Чехов; в пристъп на вдъхновение можем дори да прекосим Атлантическия океан, да работим в някой университет в Калифорния и да запалим някой тамошен студент да се реши на промяна и да остави диря в театъра. Наистина, театърът се радва на такава буйна жизненост, която преодолява времето и пространството. Неговите най-съвременни открития са подхранени с постиженията на отминали векове и дори най-класическият репертоар оживява и се осъвременява всеки път щом бъде изигран наново. Театърът винаги се е възраждал от собствената пепел. Той оцелява като се отърсва от старите си навици в нови форми.

Очевидно е, че Световният ден на театъра не е обикновен ден, който да се загуби в ежедневието. Той ни дава достъп до огромен пространствено-времеви континиум посредством самото великолепие на световния канон. За да илюстрирам това, позволете ми да цитирам един френски драматург, колкото брилятнен, толкова и деликатен – Жан Тардю. Когато разсъждаваме за пространството Тардю смята, че е редно да се запитаме: „Кой е най-дългият път от едно нещо до друго?”. Относно времето предлага да го измерваме в „десети от секундата, във времето, необходимо, за да произнесем думата „вечност”... За време-пространството, обаче, казва: ”... преди да заспите, съсредоточете се върху две точки в пространството и изчислете времето, което ви е нужно насън, за да изминете разстоянието от едната до другата”. Този израз, „насън”, винаги ме е впечатлявал. Сякаш Тардю е срещнал Боб Уилсън. Можем да обобщим хронологичната уникалност на Световния ден на театъра ако цитираме Самюел Бекет, който по своя експедитивен начин кара героинята си Уини да изрече: „Какъв щастлив ден ще е бил!”. Докато размишлявах за това послание, поканата за чието написване бе огромна чест за мен, си припомнях всички сънища от тези сцени. Честно е да кажа, че в тази зала на ЮНЕСКО не съм дошла сама – с мен са всички изиграни образи, роли, които може би привидно са изчезвали с падането на завесата, но които са прокопали вътре в мен тунелите на един скрит живот, който е оформял или унищожавал следващите роли – Федра, Араминт, Орландо, Хеда Габлер, Медея, Мертьой, Бланш Дюбоа....Докато стоя пред вас ме подкрепят и всички образи, които съм обичала и аплодирала като зрител. По този начин се чувствам част от целия свят. Аз съм гъркиня, африканка, сирийка, венецианка, рускиня, бразилка, персийка, римлянка, японка, жителка на Ню Йорк или Марсилия, филипинка, аржентинка, норвежка, корейка, германка, австрийска, англичанка – истинска гражданка на света по силата на ансамбъла от личности, който нося в себе си. Защото именно тук, на сцената и в театъра, откриваме истинска глобализация.

През 1964 г. на Световния ден на театъра Лорънс Оливие бе обявил, че след повече от век борба Обединеното кралство е успяло да създаде свой Национален театър, който той незабавно е искал да превърне в международен, поне що се отнася до репертоара. Оливие е знаел, че Шекспир принадлежи на света. Докато подготвяйки се, се ровех из материалите се натъкнах с радост на факта, че първоначалното послание за Световния ден на театъра от 1962 г. е било възложено на Жан Кокто. Много подходящ кандидат, защото е написал книгата „Отново около света за 80 дни”. Това ме накара да осъзная, че моето околосветско пътешествие е било друго. Направих световна обиколка в 80 спектакъла или 80 филма. Включвам и филмите, защото не правя разлика между това да се играе в театъра и в киното, макар, че всеки път се изненадвам щом го казвам, но това е самата истина, не виждам разлика.

Говорейки тук аз не представлявам себе си, не съм актриса, аз съм просто един от многото хора, които театърът е избрал за проводник, за да може да съществува, и за мен това е отговорност. Казано с други думи не ние караме театъра да съществува, а благодарение на театъра съществуваме. Театърът е много силен. Той устоява на всичко – войни, цензура, бедност.

Достатъчно е да се каже, че „театърът е гола сцена от неопределено време” – единственото, от което се нуждае е актьор. Или актриса. Какво ще направят? Какво ще кажат? Ще разговарят ли? Публиката чака, за да разбере, защото без публика няма театър – никога не бива да забравяме това. Дори и един само един човек е вече публика, но нека се надяваме да няма много празни места! Представленията по пиесите на Йонеско са винаги пълни и той изразява тази творческа смелост откровено и красиво, когато в края на една от неговите пиеси една старица казва: „Да, да умираме в разцвета на славата си... за да влезем в легендата... Най-малкото ще кръстят някоя улица на наше име.”

Световният ден на театъра се чества вече 55 години. За 55 години аз съм осмата жена, поканена да произнесе послание (ако можем да го наречем така). Моите предшественици (ех, как само се натрапват мъжките индивиди!) говореха за театър на въображението, на свободата, на оригиналността, за да внушат представи за красота, мултикултурализъм и да поставят въпроси, на които е невъзможно да се отговори. През 2013 г., само преди четири години, Дарио Фо казва: „Така че единственият изход от кризата е в надеждата, че срещу нас и най-вече срещу младите хора, които искат да изучават театралното изкуство, е организирано голямо гонение: нова диаспора  от комедианти, театрални дейци, които несъмнено биха извлекли невъобразима полза от това бреме заради едно ново възраждане". Невъобразима полза – звучи ми като добра формула, достойна за всяка политическа реч, не мислите ли?

Намирайки се в Париж, малко преди президентските избори, бих искала да внуша на тези, които мечтаят да ни управляват, да осъзнаят тази невъобразима полза от театъра. Но искам и да подчертая – никакви гонения!

За мен театърът представя другия, той е диалог, той е отсъствие на омраза. „Дружба между народите” – не зная какво точно се има предвид с това, но вярвам в общността, в дружбата между зрители и актьори, в устойчивия съюз между всички хора и народи, които театъра събира заедно – преводачи, педагози, костюмографи, сценични работници, академици, практици и зрители. Театърът ни закриля, създава ни убежище... Вярвам, че театърът ни обича... както и ние го обичаме...

Помня един старомоден режисьор, с когото работех, и който всяка вечер преди вдигането на завесата извикваше „Дайте път на театъра!”. Нека това бъдат и моите последни думи тази вечер. Благодаря.

Изабел Юпер

Превод от английски език Асен Терзиев